Никой не може да ме убеди, че поезията е чак толкова необходима и близка на човека, когото наричаме обикновен. Той всъщност малко й се чуди, малко й се възхищава - като на пъстра, май безполезна птица, или пък добродушно я потупва с лапата си - какво пък, живей, има хляб и за теб.
Но два пъти в живота си човек губи равновесие и се хваща инстинктивно за тънката лозина на поетичната реч, гъвкава и причудливо засукана. Веднъж - когато се влюби. Тогава всички думи и словосъчетания, с които си е служил до днес, за да назове себе си, хляба, влака, дъжда, ножа, му се струват прости и груби. Втори път - когато го срази смъртта на скъп човек. Всички досегашни слова занемяват с изтръгнати езици. И той дири онази реч, в която да бие камбанно мъката му, пълногласно да крещи болката му. Сигурно сте чели некролози, пълни с несръчни стихове, които биха били смешни, ако не бяха трагични. Майките съчиняват стихове за мъртвите си деца, съпрузите - за мъртвите си жени, които са обичали. Съчиняват ги - водени от тайния инстинкт да облекчат чувството, раздрало и разрушило досегашния им живот, в сребърната обковка на необичайните думи. На думите, които светят в тъмното.
За да назоват с тях неназовимото:
любовта и смъртта.
Като че тук е точката, в която трябва да се пресичат качествата на една поезия, за да бъде тя истинска:
необикновена, силна индивидуалност на преживяващия субект и обикновеност, дори в известен смисъл - ординерност на преживяването, на ситуацията. Второто дава възможност на читателя да приеме като свое вълнението, реакцията на автора. Но то не му е достатъчно. Трябва му и магнезиевият блясък на откритието, на неповторимото, който да освети незнайни дълбини - а това може да му даде само индивидуалността на твореца. Така другият, читателят, оглежда душата си в едно огледало, което не го повтаря, а го създава наново - ярък, обогатен.
Винаги ми е било интересно като пред спектакъл или пред сражение, когато ми предстои среща с тъй наречените читатели. Употребих "тъй наречените", защото много често те и хабер си нямат от поезия и от поети - уморени работнчики, току - що излезли от смяна, селски жени, непрочели дори една книга през живота си. Разбира се, нерядко това са истински читатели, които влизат в залата с вече изградени впечатления и представи.
Простата женица, чула думата поетеса си представя нещо ефирно, да не кажа префърцунено. Някаква странна птица с пъстри пера, комета долетяла от друго небе. Или дори - дългоноктеста особа, съблазнителка на чужди мъже. По - интелигентният читател пък очаква тайно среща с нещо възвишено, величествено, пак малко " не от мира сего"...
А ти се явяваш каквато си :нито красива, нито внушителна, нито необикновена. Първата реакция, разбира се, е разочарованието. Тогава ти залагаш всичко на единствената карта, която имаш: да си искрена. Твой щит е незащитеността ти. Не светиш ефектно, но стопляш.
И започваш да усещаш с кожата си вълните на разбиране, съчувствие, симпатия, които идват откъм залата.
Главната битка е спечелена. И нито ти, нито те забелязвате как във въздуха на ежедневието лъхва вятърът на празника, как около тебе - простосмъртната, приличната на всички - засиява мек ореол. Публиката е щастливо развълнувана:ти си разрушила една представа, един мит, но в замяна на това си я превела незабелязано от подножието на делника до върха на необикновеното.
